ТРУЮ МАРИНОВ
На 8 април 1948 година бе разгромена в района на с.Кости, Бургаско, прехвърлената от турско шпионско – терористична банда. В състава и бяха Тодор Русинов Тодоров, Васил Тодоров Пивчев и Желязко Тодоров Пивчев от с.Кости, Иван Петров от с.Полски извор, Бургаско, Димитър Михайлов от Бургас и Цоньо Желев от с.Малко Шивачево, Старо Загорско. Групата, сформирана от избягалите от България в края на 1947 година, беше снабдена с една трудовашка и една милиционерска униформа, турски военни торби за сухар и въоръжена с автомат “Шпагин”, два немски шмайзера, две бойни пушки, пистолет наган американско производство, нападателни и отбранителни бомби, плоски клещи и боеприпаси.
В бой с бандата загинаха Васил Георгиев Василев от с.Кости, активно участвал в подпомагане на органите на Министерство на Вътрешните Работи по охраната на границата, и граничарят Трую Христов Маринов.
...... ........ ..........
Изменниците след подготовка и школуване бяха прехвърлени от турското разузнаване на наша територия с цел шпионаж и диверсии. Очакваха, че населението ще ги подкрепи и масово ще се вдигне на борба срещу властите, но стана обратното.
Придвижването на бандата не остана скрито от органите на сигурността. Настъпва решителният момент неканените “гости” да бъдат заловени или ликвидирани. Планът за залавянето на добре въоръжената банда е разработен. В акцията взеха участие граничарите от Трета Гранична Комендатура на поделение 5780 и поделение 5890, както и от органите на МВР. На помощ се притече и местното население.
На 6 април поисковата група, водена от офицерите Георги Александров Миленков от поделение 5780 и Антон Панайотов Недев от поделение 5890, открива бандата в местността Дългата поляна. Главатарят на бандата Тодор Русинов беше залегнал зад не много голям камък, а в дясно от него добре прикритите останали диверсанти.
В утринната тишина прозвучава твърдият глас на поручик Миленков: Предайте се ! Обкръжени сте ! В отговор бандитите откриват честа автоматична стрелба. Завързва се кратка престрелка. Бандит хвърля две гранати, които падат на 3- 4 метра от залегналите граничари. Гората се оглася от песента на автоматите и пушките. Бандитите са принудени да се оттеглят, прикривайки се в стръмната гориста местност.
Преследването продължава. В акцията се включват още граничари. Кръгът около бандата се стеснява. На поканата да се предадат отново откриват огън с шмайзерите си. Автоматите на граничарите вече имат думата. Точният огън на един от тях покосява главатаря на бандата Тодор Русинов. Виждайки безизходното си положение, останалите се предават.
В престрелката загива граничаря Трую Маринов.
...... ........ ...........
Малкото селце Балей е сгушено между високи хълмове, обрасли с кичести
дъбове. Разпръснати в котловината, къщите се белеят отдалеч. Непосредствената близост на селото до границата сякаш е дала отражение в характера, мислите и погледите на тукашните хора. Те са строги и взискателни към себе си и околните, но са с широки души и пълни с доброта сърца, които могат вярно да вярно да определят всеки срещнат човек дали е свой или чужд. В това село се роди и израсна Трую - русокос, слабоват и момък. Съвсем млад, едва 18 годишен свързва живот си със синеоката Петрана.
Когато Трую получи повиквателната и разбра, че ще служи като граничар, радостта и на двамата се подплати с гордост. Петрана го изпрати с китка ран босилек на ухото и с голям букет ухайни цветя в ръцете. Насълзи се. Две големи булченски сълзи се търкулиха по лицето и, и тя поривисто го прегърна, целуна го на няколко пъти и тихо сякаш само той да чуе, му прошепна: Върви мили, охранявай границата, аз ще ти бъда опора. После големите влажни очи, изпръхналите устни и стройната фигура на жена му останаха в далечината. Тя все махаше бялата кърпичка за сбогом и пожелание за добра служба и завръщане.
Много често Трую си спомняше тази мила раздяла. Винаги тя го връщаше на село при неговите състарени родители, до чешмата с големия чучур над селото, където често се срещаха с Петрана, която почти 3-4 дни пишеше писма, съобщаваше последните новини и най- радостната от тях, която очакваха с трепет – раждането на детето.
Трую, мили – му писа тя – досущ прилича на теб, хората казват цял бащичко! В гърдите му нахлу радост и гордост. Бащата – граничар не издържа :
- Хей, другари, имам син, на мен приличал и като ме ще стане граничар!
Радостно размахваше писмото. Стискаха му ръцете, поздравяваха го, радваха се от сърце.
Животът протичаше на границата по своите строги закони, обстановки, напрежения, изненади. Пролетта на 1947 година настъпи като всяка пролет, по гората настъпи по-рано. Топлият ветрец идваше откъм морето, дърпаше тревичките, листата. Завръщаха се пойните птички, гората се огласи от всякакви птичи гласове, които в напревара, които особено сутрин весело чуруликаха. Река Резвая монотонно течеше и пееше отколешната си недопята песен. Само когато небето се обличаше в мъгли и после заваляваше дъжд, ревеше страшно, водите и излизаха от коритото и заливаха цялата долина, влачейки дървета и храсти. Гледана от високо от граничния пост, тя представляваше движещ се клокочещ котел.
Малкият граничен гарнизон, състоящ се от 12 бойци и един кандидат – подофицер, заемаше построеният миналата година пост, който беше кацнал като орлово гнездо на височината на края на продълговатата поляна. От тук се виждаше целият охраняван участък без оврага, през който течеше Лопушница и от тук на двойки граничарите тръгваха по патрулните пътеки и потъваха в гората. Колкото и да се мъчеха войниците от съседния турски пост Пиргоплу, който също беше кацнал на отсрещната поляна, не можеха да открият движението на наши гранични наряди.
........ ............ ................
Редник Трую Христов Маринов стоеше изправен пред граничния пост, загледан някъде над върховете на столетните дъбове. Пролетният вятър галеше лицето му, развяваше русия перчем, грабваше мислите му и ги отнасяше далеч на север, в граничното селце Балей, Видинско, сгушено до гористото устие на Тимок. Там бяха старите му приятели, младата му невяста и още един скъп на сърцето му човек – синът. Не беше го виждал. Но нали Петранка му го описа?
Граничарят се усмихна. Припомни си и друга картина – изпращането. Разнежиха го спомените и пролетта. Приседна на дървената скамейка, извади бял лист, написа 9 април 1948 година и зашари с молива по него. Пишеше за себе си, за Странджа, за Резвая за малкия гарнизон - от поста. Питаше как е Петранка, здрави ли са старите и най – вече за сина – какъв е станал, пораснал ли е.... И колко много иска да го види.....
Така го завари тревогата - надвесен над писмото, със замечтан поглед и широка усмивка на слабото му по момчешки лице.
........ ........ .......
Майор Мютифиш от турското военно разузнаване се бе изправил до прозореца на кабинета, когато телефона настойчиво иззвъня. Трепна, посегна към бюрото и вдигна слушалката.
- Утре може да тръгнете - каза гласът отсреща.
- Слушам, сър! – отговори зарадвано Мютифиш и добави на ум. Най – после! Сега ще видят те какво мога....
Надеждата му беше най- вече в първата група. Особено разчиташе на нейния водач Тодор Русинов. Разбира се, всички бяха надеждни хора, но Русинов се отличаваше с най – ярка биография – заклет враг на комунистите. Пък беше и опитен, израснал край границата, създал най – много връзки със свои хора – особено важно за точното изпълнение на операцията. Пет месеца бяха достатъчни да ги обучи като професионални агенти.
Рано на другата сутрин от Лозенград излезе разузнавателна кола и се отправи към границата. Когато пристигна в с.Паспала, колата спря и от нея слязоха Мютифиш, преводачът Лютви, шофьорът и четирима от групата – Тодор Русинов, Васил Пивчев, Желю Пивчев и Цоньо Господинов. Мютифиш едва видимо се усмихна. Четиримата представляваха пъстра картина – Русинов бе облечен в цивилен костюм, братята Пивчеви в трудовашки униформи и кожухчета, а Господинов като милиционер.
- Ето и въоръжението ви. – посочи Мютифиш.
Русинов взе нов германски шмайзер с три пълнителя и постави в джобовете на винтягата две яйцевидни бомби, Пивчеви - по една италианска пушка с 30 патрона и две бомби.
- Желая ви успех! Непременно да ми доведете капитан Илиев и то жив! – отдаде последните си нареждания Мютифиш.
Четиримата войници придружени от преводача и двама турски войници, се отправиха по протежение на граничната река. Пътуваха цяла вечер и на сутринта пристигнаха на турския пост. Там преспаха и вечерта на другия ден след дълго обследване на българския бряг четиримата преминаха реката.
...... .......... ...........
Слънцето бе кривнало леко на запад, когато старшият на засадата редник Трую Маринов застави поверените му войници в указания за служба участък от държавната граница. Повтори им още веднъж отличителните знаци на бандитската група, предупреди ги да бъдат бдителни, провери сигналите за свръзка и се маскира зад дънера на едно полуизгнило дърво. От двете му страни на определено разстояние залегнаха редниците Тодор Иванов Камбуров, Борис Георгиев Лесев, Стойко Колев Статев и Васил Новаков Колев. Сега цялото му внимание бе насочено към една цел – навреме да открият бандитите и да ги принудят да се предадат. Три дни по следите им се натъкваха ту местни хора, които веднага съобщаваха на граничарите, ту граничари, изпратени от съседни постове да ги преследват. На тях се бяха натъкнали поручик Георги Миленков и поручик Антон Недев, придвижвайки се между засадите за възстановяване на връзката между тях.
Бандитите бяха осъществили доста срещи със свои ятаци, събираха данни за съветските войски у нас, определяха нови явки и пароли, възстановяваха връзки и крояха планове за убийство на набелязани от турското разузнаване хора.Попаднали в обръча на граничарите, те се мятаха като ранени зверове.преценявайки превъзходството на граничарите, бандитите се отскубнаха и потънаха в непроходимите дебри...
Наближаваше 18.00 часа. Редник Трую Маринов дочу лек шум пред себе си. Затаи дъх, напрегна слух и се вслуша. Шумът отново се повтори. Трую повдигна глава и само на няколко крачки пред себе си забеляза Васил Пивчев. Познаваше го от по-рано и без да се двоуми, му извика:
- Стой ! Предай Се!
Бандитът се сниши , готов да хукне назад, после се окопити и двамата стреляха едновременно един срещу друг.. Нещо парна граничаря в дясната част на главата. Почувства слабост, но успя да намери сили да извика:
- Другари, бийте ги ! Не ги изпускайте !......
Граничарите настръхнаха. Като един се вдигнаха в атака. Ехото разнасяше екота на боя далеч зад буйните води на Резвая, където турските часови следяха тревожно жестоката схватка, вълнуваха се за съдбата на бандитите и гузно се прикриваха зад крайбрежните храсти. В същото време редник Трую Маринов, изживявал последните си минути, заслушан в боя и притиснал до гърдите си димящата карабина.
....... Граничарите отмъстиха за смъртта на своя другар. В боя загина главатарят на бандата Тодор Русинов, а другите са задържани. Напразно майор Мютифиш чакал да се завърнат и да му доведат пленен жив български офицер.
На мястото, където бе убит редник Трую Христов Маринов, се издига една каменна плоча, за да напомня за себеотрицанието и героизма на този 20 годишен боец, както и за коварството на врага. А вечер, когато над заставата се спусне здрач, над войнишките редици проечава глас :” Редник Трую Маринов – загина със смъртта на героите при изпълнение на служебния си дълг по охрана на държавната граница”. За пореден път докладва командирът на първо отделение, в което за вечни времена е зачислен, далият своето име на граничната застава Трую Маринов.
Това е другия граничар.
П.П. днес е професионалният ни празник ...
|